LOGO

'

Гергана Змийчарова: “Виждам света като бойно поле на една безкрайна война”

Гергана Змийчарова: “Виждам света като бойно поле на една безкрайна война” Гергана Змийчарова, снимка: Росина Пенчева Full view

Фигурата на Гергана Змийчарова се движи като несломим завоевател, покоряващ все нови и нови територии. Когато вече бяхме изцяло погълнати от чувствените ѝ картините и фотографиите-откровения, тя ни остави без думи, превземайки и театралната сцена. При това не с кое да е заглавие, а с “Ромео и Жулиета”, реж. Петринел Гочев. Нейната Жулиета накара всички да обърнат поглед към Габровския драматичен театър, а на Гергана донесе номинация за Икар за дебют. Сега, само година по-късно, следва новият апел към публиката – “Жана д’Арк”. Срещнахме се с нея, за да разберем какво е да поемеш на плещите си съдбите на две подобни героини.

 

Как вижда Гергана Змийчарова света около нея?

Като удивителна комбинация от непоносима красота, любов и вдъхновение и непоносима печал, жестокост и мизерия. Кое и как ще надделее в живота на всеки от нас – това е голямата борба. Понякога просто от никъде ми идват едни хубави мисли, казвам си: „Всеки човек на тази улица е мой брат! Моя сестра! Дете на Бог!” После става нещо ужасно и съжалявам истински, че не само аз, а и децата ми живеят в тоя отвратителен свят… Слава Богу, преди години избрахме със семейството ми да живеем сред природата. Природата е утехата, която Бог ни е дал. Той всеки ден ни напомня – всички радости и всички скърби, всичко е тленно. Красотата вехне, младостта си отива, след дъжда идва слънце, след слънцето – облаци… Единственото нещо, което не може никога и никак да бъде победено, което до последно ще живее дори сред руините на този свят, е любовта. И целият смисъл на нашето съществуване, смятам аз, е да определим, докато сме на този свят на чия страна ще застанем – в отбора на любовта или в отбора на омразата. Разбира се, ние непрекъснато прескачаме от единия в другия – всеки ден. Опитвам се да мисля по често за това къде ще ме завари последния ми ден. Виждам света като бойното поле на тази безкрайна война.

След мощния отзвук, който предизвика представлението „Ромео и Жулиета“, се озъртахме с нетърпение за следващия Ви проект. Какво доведе до сблъсъка с „Жана д’Арк“?

Петринел отдавна ми беше говорил за „Чучулигата” на Ануи (именно тя е в основата на представлението). Беше ми казал, че иска да я прочете пак и почнахме да я търсим. Един ден, пътувахме по някакви задачи с колата, той спря и каза: „Тук трябва да взема книгата.” И излезе от колата. Беше я поръчал от някакъв сайт за антикварна литература. Върна се. Даде ми я и каза: „Чети ми малко.” Много често му чета в колата разни неща. По едно време спрях да чета, обърнах се и казах: „АЗ трябва да играя Жана.” Той отговори: „Да, де!”

Каква е Вашата Жана? Как овладяхте нейния образ?

Никога не знам как да отговоря на този въпрос. Човек първосигнално почва да изрежда разни качества на героя от пиесата, когато го попитат нещо такова. Сигурно това е защото не знам и как бих отговорила кратко на въпроса „Коя съм аз”, защото човек е твърде много неща и е много различни, понякога противоречащи си неща и не случайно за това хората пишат романи, пиеси, правят филми, театър, рисуват картини. Защото човек не е само „млад, борбен, упорит”, той обикновено точно в същото това време е и „уплашен до смърт, отчаян, объркан” и тъкмо това е, което е интересно да гледаме в театъра и в киното – не какъв е човека, а как той действа в момента. Тъкмо неговите действия го правят това, което е. В крайна сметка всички хора сме еднакви – обичаме майка си и баща си, семейството си, вярваме в нещо, съмняваме се в себе си. Но там е работата, че един човек като всички останали – едно момиче – получава една гигантска задача, не от кого да е, а от Бог и е вълнуващо да видим как това момиче не иска да приеме тази задача, как не иска да изостави майка си и баща си, как не вярва, че ще спаси Франция и как все пак върви по този път – стръмен, кален, гаден, студен… Това я прави тази, която вие ще кажете, че тя е. Тя не мисли за това каква е, не знае каква е. И аз също не знам.

По време на репетиции. Снимка: Росина Пенчева

Пиесата представлява компилация от текстове от Жан Ануи, Шилер, както и авторски текстове на режисьора и актьорите. Как приехте като свои и изразихте мислите на толкова различни хора?

Всъщност текстовете на Шилер във вид на текстове отпаднаха – те захраниха една от сцените в началото на представлението, която се разиграва като пантомима. Колкото до нашите текстове (актьорските текстове) – те са си наши. Трябва да видите как страдат хората за всяка реплика при съкращаването на тези сцени. А колкото до Ануи – имам чувството, че тази пиеса е писана за мен. Сигурно това е много глупаво и нескромно.
Пиесата е написана като разиграване в съдебна зала на отминалия вече процес срещу Жана. Там различни хора разиграват ролите на „майката”, на „бащата” и на Жана. В началото – при „разпределянето на ролите” се пита: „Кой ще играе гласовете?” И тогава актрисата, която ще играе Жана, отговаря: „Аз, разбира се!” Много ми харесва това! „Аз, разбира се!”
И, за да не изглежда, че съм толкова самонадеяна ще кажа, че познавам няколко актриси, които са ми споделяли, че са мечтали за тази роля. Вероятно просто тази роля е написана така, че актьорската душа да пожелае да я изиграе. Да няма нужда да я прави „своя”, защото още докато чете вече чувства, че е!

В театъра винаги има много силен обмен на енергия между сцената и салона. По какъв начин реагира публиката на „Жана д’Арк“?

Със съсредоточено внимание, концентрирано, понякога e плашещo тихо. Има един апартен монолог в това представление, когато се изправям срещу хората в салона и им казвам неща, които всъщност чрез мен авторът им казва. Това е финалният монолог на Жана… И в този момент, когато гледам хората в очите, един по един, когато им казвам: „Аз не искам да го живея тоя ваш живот!” – винаги до сега аз съм виждала лицата на хора, които сякаш ми отговарят „Да! Този наш живот е гаден за живеене!” И дори сега когато преразказвам това гърлото ми се стяга, защото в тези моменти наистина знам какво е театъра – да кажеш на някого нещо, което той вече си е мислил. Да му кажеш „Знам как се чувстваш!”, „Знам какво е!”, да му подадеш ръка и, в крайна сметка, да му дадеш съпричастност, утеха и любов. Това е.

В ролята на Жулиета. Снимка: Росина Пенчева

Образите на Жана и Жулиета имат известни сходства на пръв поглед – млади, невинни, принудени да се изправят пред съдбата. Как усещате Вие двете героини?

Имат сходства. В началото се чудех дали ще мога след Жулиета да бъда различна Жана, защото ето, че пак играя съвсем младо момиче, което по твърде суров начин е принудено да порасне. Хората ми казват, че съм различна. Разбира се, тези хора са мои колеги, приятели, които ми мислят доброто. Знам, че има и такива, които смятат, че все си играя все едно и също, но в крайна сметка това е без значение и е в сферата на суетата. Ако трябва някак да разгранича двете роли, защото смятам, че действията определят хората: Жулиета действа много повече „срещу” – срещу майка си, срещу баща си, срещу съдбата. В нея има много повече от тази, типична за юношеството, разрушителна и саморазрушителна сила. Тя се бунтува, опълчва и нейната борба се определя от нежеланието й, отказа й да се подчини на онова, което наричаме „правила” и дори на онова, което наричаме „обстоятелства”. Жана – обратно, действа само „за”. И през цялото време въпреки своето его, своето аз, въпреки себе си. „За” Франция, „за” Шарл, но всъщност „ЗА” Бог. И за това е толкова тъжно накрая, непоносимо тъжно. Защото това е чистата жертва в най-чистия вид. Кладата на Жана и кръста на Христос – практически няма разлика. Хората на Бога, убити по особено жесток и мъчителен начин в обвинение, че богохулстват.

Въпреки младата Ви възраст вече сте съпруга и майка. Как влияе този опит върху актьорските Ви превъплъщения?

Крада от децата си. Не само от тинейджърките, в Жулиета и Жана има и много от малкия ми син Аниел, който е на седем. Просто защото децата имат много спонтанни, забавни от гледна точка на възрастните реакции. Забавни, защото за нас са неочаквани. Възрастните действаме малко или много обременени от мисълта „какво ще кажат хората” и се стремим, макар несъзнателно, да реагираме „правило”, „разумно”. От спонтанността на децата има винаги какво да се открадне.

Освен като актриса, Ви познаваме като изразителен художник и фотограф. Разграничавате ли различните творчески дейности или ги преплитате в проектите си?

Нямам избор – преплитат се нещата без да искам. Аз съм това, което правя. Няма как човек да си каже: „Днес ще съм фотограф!” Защото, ето днес си го казах и се появи това интервю и сега, като отговарям на въпросите мисля за театър и после когато се върна към снимките това някъде, незабелязано от мен, ще даде своя резултат.

В допълнение към всички останали начинания поддържате и блог. Какво ви подтикна да пишете?

Необходимостта. Започнах целенасочено да пиша когато трябваше да се подготвя за изпити по режисура в НАТФИЗ. После пишех в часовете по драматургия. Пишех докато учех и в НБУ, толкова колкото всички, които учат изкуство. Добре де, може би малко повече. После установих, че писането е добър начин да мислиш – систематизира иначе хаотичните мисли. Блогът ми беше замислен като място където да разказвам историите зад снимките. Така се и казва: „The story behind”. Напоследък там почнах да качвам и части от дипломната си работа по фотография, защото ми се струва, че има много неща в нея, които могат да са от полза за студентите по изкуства например. Там всъщност може да се види колко много се преплитат театъра, фотографията и изобразителното изкуство в историята на човечеството – от сътворението на света до днес. И също така може да се види, че аз не съм някакво изключение от повечето артисти по света, които са били и сега са комбинация от (хайде от скромност ще кажа) умения (вместо таланти). 🙂

Със съпруга Ви Петринел Гочев сте заедно в театъра, ателието и живота. Как протича съвместната Ви работа?

В театъра – поредица от вдъхновяващи, вълнуващи творчески преживявания; сърдене, тръшкане и цупене от моя страна и навикване – от негова. Предполагам както при всички двойки, които са в тази позиция в театъра. А те не са малко. В ателието – всеки си рисува неговите си неща. Понякога аз питам: „Защо си ме нарисувал с десет килограма повече?” или той пита: „Защо си се нарисувала как се прострелваш в главата, докато аз спя?” Отговорът е нещо в смисъл на: „Я, си гледай работата!” Понякога ми се струва, че рисуването ни помага много да избягаме един от друг всеки в своите картини и да се срещнем отново там по някакъв друг начин. Рисуването е голямата ни любов и на двамата. И понякога, естествено, поражда ревност. 🙂

Written by Елена Райнова

Елена обича да открива непознати светове без значение дали са скрити в сумрака на театралния салон или в причудливите форми на облаците. Животът й е пъстра смесица от антропология, пътешествия, йога, котки и розе.

Leave a comment