LOGO

'

Калина Дамянова ни разказа „Какъв ще е светът, ако няма театър?“

Калина Дамянова ни разказа „Какъв ще е светът, ако няма театър?“ „Какъв ще е светът, ако няма театър?“ Full view

Ту-туу! Свирката изсвирва. Потегляме. В първите си мигове още не го знаем, но сме в нещо като влак – но магически. От него не можем да слезем, той върви само напред и никога назад, катастрофи няма, само срещи с други чужди вагони. Да, Съдбата ни е подхвърлила в някой случаен от всичките й налични животи. И в някой от дните на път, когато разберем цялата тази истина, имаме възможността самите ние да станем машинистите на този влак – да избираме маршрута, с кои други композиции, срещнати по пътя, да слеем своята собствена и най-важното – къде искаме да стигнем накрая. И така – целият свят – една огромна световна железница.

Има нещо, което изключително много харесвам в цялото това приключенско пътуване-живот, в съществуването и релсите. Това са малките гари, на които няколко души са имали изключителната възможност да слязат за няколко часа от собствените си влакове и да ни разкажат за свои или чужди моменти от пътуването – какво, кога, къде, как, с кого се е случило. И всичко това е магия, дарба, изключение. Това е театърът. А ние-останалите, можем само да се насладим, да научим и да се поучим. И после – пак на път.

Ето ме днес – чувам пак ту-туф-ту-туф, пътувам и си мисля какъв ли ще е светът, ако няма театър.

Сигурно е, че гама от цветовете от цялото битие ще бъдат отнети. Нюанси, светлина, украсяващи живота и душите на хората. Защото театърът е прилив от емоции, най-разкошният учебник, наситен със смях, сълзи и слово. Защото във всяка пиеса живее фениксът от огън или пепел – от катарзиса или покоя на някоя човешка съдба. Защото, когато възприемаме със сетивата си това вълшебство, ние сме част от него – летим заедно с феникса или вдишваме праха му.

Ако трябва да го опиша по математически – липсата на театъра е правопропорционална на грешките на хората, на отрицателните емоции и погрома над таланта и обратнопропорционална на естетическото, на прераждането на цялата аура на човека или само нишки от нея, на изкуството като нещо сякаш неземно. Като продължение на задача, не може просто да имам мнение или решение. За възрастните, към които вече се опитвам да принадлежа, всичко трябва да се докаже и документира. Страхотно ще е ако има и числово измерение. На това ме научи Малкият принц. Така че – доказателство.

Пътувам. Пред мен виждам стрелочник. Трябва да направя нов избор за посоката. В едната инерцията ще ме погълне, в другата пък ме дебнат неизвестни територии. Но преди да взема решение, се сещам за една история, която ме обгори по време на постановка на голяма гара. От страх главният герой не пое в неизвестното и загуби обичта на любимата си. Не, не бих си позволила това. Страх ме е от изпуснатите възможности, повече от всичко непознато. Искам нови приключения! Мести, г-н Стрелочник!

Какво бихме правили, ако нямаше кой да ни показва бъдещи или минали грешки и то по начин, който не засяга крехките ни емоции. Ах, перфектно за човешката пресметлива природа!

Вече пътувам в друг климат. Дотук с минало и бъдеще. Живеем сега, нали? Това, което ме кара не само да съществувам, а да живея, да чувствам – него превъзнасям!

Ах, отново!
Отново е театърът!
Театърът – любов! Любов, тъга, щастие, смирение, меланхолия…

Всички емоции мога да почувствам само за няколко мига от спектакълът на сцената. Само аз, само за мен. Влакът ми е спрял на трети коловоз, дъхът ми също. Залепила съм се на прозореца, сърцето ми лудо тупти. Сякаш ми предстои първа среща. Дори да съм гледала представлението на тези чудни вълшебници, всеки път е като за първи, защото винаги има нещо различно и ново – нюансите на цветовете, чувствата, понякога думите, частичка декор. А дори да е съвършено еднакво, времето вътре в мен със сигурност ще е друго. Ах, магия на магиите! Какъв ще е светът, ако не ни потапяш в своя океан от емоции – цветове на дъгата?

Спирала съм и на места, където всичко на гарата е подредено като в моя свят. Главният герой пък все едно съм аз. Всеки звук от това, което казва и прави, всяка тишина от това, което не казва, мисли – аз. Тогава разбирам отново, че съм човек, че всичките ми думи, мисли и желания ме правят това, което съм и че дотук всичко е наред. Особено ако се съмнявам, че съм направила грешка и съм показала на стрелочника грешната посока, Негово Величество – актьорът, на сцената, сякаш ми шепне с нечовешки глас „Човешко е да се греши. Не си бот. Ще оцелееш и в тази битка.“ Ах, какви щяха да са уважаемите зрители, ако някой не им напомняше, че са само хора или Хора (мхм, понякога и с главно Х).

С-с-ст. Изпускам парата. Спирачките силно изскърцват. Бързам към страничния прозорец. Оставям дъха си върху него и широко го отварям. Светлините са пуснати. На сцената има маса с лист и химикал. Всичко изгасва с изключение на прожектор, осветяващ листа. Тази история със скрит отговор току-що свърши. Време е да я разкажа на света, който без театър… не може.

Калина Дамянова

 

Written by Деница Димитрова

Leave a comment