LOGO

'

Радослав Йорданов пред премиера: В последно време съм като влюбен

Радослав Йорданов пред премиера: В последно време съм като влюбен Прелюдия към изгубената душа Full view

На Открита сцена („Сълза и смях“) без декори и в лишено от реквизити пространство излиза Радослав Йорданов с новото си представление „Прелюдия към изгубената душа“. На 16 януари от 19:00 часа е премиерата на моноспектакъла по разказа на Н. В. Гогол „Записки на един луд“.

Ще се озовете в главата на един полудяващ, на един безнадеждно влюбен, на един параноик, на един човек, говорещ езика на животните, и на един испански крал, попаднали в одеждите на лишения от потомствено дворянство Аксентий Иванович Поприщин. Той ще се сбори с влудяващите застиналости на един несправедлив социален ред, който му отрежда нито повече, нито по-малко от чина “титулярен съветник” със „съвършено ниска заплата“.

Режисьор на представлението е самият актьор Радослав – възпитаник на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, завършил в класа на проф. Здравко Митков. По-късно завършва и специализация по филмова режисура в Киев. Първият му моноспектакъл е „RED” по текстове на Ерик Богосян. Игран е над 80 пъти на софийската алтернативна сцена. В края на 2014 г. беше премиерата му като режисьор на моноспектакъла на Симеон Владов „Най-сетне край“ от Петер Турини.

Радослав отговори на няколко наши въпроса относно себе си и „Прелюдия към изгубената душа“.

Радослав Йорданов

Как избра да работиш точно върху този материал на Гогол?

Тръпнех в очакване от доста време да се почувствам поне малко готов да го подхвана. Исках и сам да го преведа, успях. Трябва внимателно да се събират актьорски похвати за този персонаж, опита на сцена също е изключително важен. Персонажът на Поприщин е твърде необичаен и пространен, освен това съм сам на сцената, без никакви „патерици“ – трудна задачка.

Как повлия представлението лично на теб?

Хах, като изиграя в петък премиерата ще ви кажа. В последно време съм като влюбен, не мога да ям, не мога да спя, ей такова вълнение, само че не какво ще каже тя – мадамата, ами тя – публиката. И не знам защо го взимам  така навътре, ама съм си такъв, всичко преживявам дълбоко… Чак се дразня понякога. Абе страшно съм развълнуван, не знам…

Намираш ли себе си в персонажите от представлението?

Малко или много… Този Поприщин е голям чудак. Полудява от любов и така да се каже мания за величие. Не го виня. В рамките, в които е поставен, си е цяло чудо човек да оцелее. Още един пример за това, че ще ни е по-полезно, ако сме малко по-скромни. От друга страна е толкова смешен и находчив, перото на Гогол ми е любимо, авторският му почерк е съвършено разпознаваем сред всички други руски класици, именно заради ловкостта на словото му.

Разкажи повече за подготовката, за главния герой.

Като за човек, който лудва е много интересен. За мен бе много важно да не започна да играя някакви представи за неговото състояние, а внимателно да вникна във вътрешността на проблемите му. Кои точно камъчета са преобърнали колата и защо? Какво точно се случва във всеки един момент? Четенето на текста в оригинал ми даде отговорите на доста въпроси. Какъв е, какво цели с действията си. Много мога да говоря, много задълбах, четох интересни неща за времето, в което е живял, за диагнозата му. Тоя човек си е почти реален, със сигурност всеки от нас познава поне един такъв в личното си житие, а и много неща Гогол е взел от собствения си живот. Някои характеристики ги има описани в програмата на представлението. А за подготовката: много тежка, дори не се чувствам абсолютно готов да се покажа пред хората, но то винаги излизат нови и нови неща, а едно представление трябва да се играе, не само да се репетира.

През годините променяше ли се усещането ти за театъра?

Да, изключително много и продължава да се променя. Има много неща, които ми изглеждат като правене на пари, вместо на изкуство, но както и да е. Театърът ще се развие неимоверно в бъдещето, слава Богу ние винаги сме били в крак с времето. Не трябва обаче да се забравят каноните на изкуството, защото те са опорните точки на душесподелянето. Без него няма смисъл. Просто няма смисъл, а като че ли не всеки е готов да споделя от душата си в своята работа и става една пластмаса… Предпочитам да ми се присмеят, но да знам, че съм работил от сърце и душа, отколкото да се бия в гърдите, че съм нещо голямо, а всъщност да съм един малък човечец със свраче сърце. А! Да! Трябват и добри режисьори. По–малко гордост, повече добри режисьори.

Банален, но задължителен въпрос: Бъдещите ти творчески планове?

Тайна. Шегувам се. Искам да направя една комедия по мои текстове… даже вече съм решил как ще се казва. Ще е лекичко и приятно представление, малко като стендъп комеди, но не в чистия вариант, защото ще има и други щуротии извътре, едновременно имам и друга идея за една страхотна лудория за няколко актьори, и мисля да направя кастинг и да събера една малка група съмишленици. Ще видим, това са общи приказки, сега по – важното е премиерата.

Tри думи на финал?

Благодат, благодаря… и свеж въздух.

Written by Деница Димитрова

Leave a comment